Ретроспекция

Реших да сложа и едни от по-старите си писанки. :) Лично на мен ми действат много емоционално. Спомням си с колко сълзи съм ги писала. Те са за един човек, когото много ценях. В последствие съдбата се намеси и пътищата ни се разделиха. Минало, минало… Ех, кога бях млада.  :D

Незабравимо

Тъмно е. Тишината бавно минава покрай мен. Мислите ми са пропити от спомени. Затварям очите си и те виждам. Всичко е толкова истинско. Усмихваш се. Нежно се приближаваш към мен и докосваш ръката ми. Аз треперя. Не, не ми е студено-просто се вълнувам. Дланите ми се обливат в ледена пот. Очите ми блестят. Не, аз не плача. Те блестят от радост! Една молба. Затвори очите си. Само докато пристигнем, моля те. И ето, аз го правя. Ние тръгваме, вървим, вървим, вървим… Къде ме водиш? Не знам, а ти не пускаш ръката ми. Продължаваме напред. Усещам колко красиво е. Студът си проправя път през косите ми. Представям си колко е бяло навсякъде. Досущ като в снежна приказка. Ах,какво изящество! Снежинките целуват зачервените ни лица и бързо се разтапят. Не спираме да вървим, а любопитството ме изгаря. „Пристигнахме ли? „ -попитах аз. Едвам се дочу един съвсем тих и непринуден глас: „Има още малко. „ -каза ми ти и отново замълча. Щастието изгаряше премръзналите ми бузи и вече не мислех за това къде отивам. Бях с теб. Имах ти пълното доверие. Ето че ти спря. Пристъпи до мен и ме помоли да отворя очите си. Приказно е! Всичко е толкова чисто. Съвсем леко се долавяше шептенето на вятъра. Точно както си го представях! Всичко това  ме караше да се чувствам толкова спокойна. Погледнах очите ти, а те бяхя пълни с топлина. Излъчваха несравнима радост и блаженство. Да, аз се усмихнах. Най-истинската усмивка,която някога съм имала. Сърцето ми щеше да се пръсне от щастие. Ти се приближи и ме прегърна. Колко си топъл. Имах усещането, че ще се разтопя в ръцете ти. Всичко в мен пламна. Ти усети това, усети колко съм развълнувана. Наведе се и ме целуна лекичко. Вълшебно! Толкова ми липсваше! Толкова дълго ли не бяхме заедно? -Цяла вечност. Една сбъдната мечта. Мога да остана в този миг завинаги. Исках да ти го кажа, исках да знаеш как се чувствам, колко си ми липсвал, как не мога да живея без теб, колко силно те обичам… Защо не изричах тези думи? Защо не можех да помръдна устните си? Просто не исках да те изгубя отново. Беше ме страх да не се отдалечиш. Ала изведнъж, аз го казах. Силно и ясно: „Знаеш ли колко ми липсваше само,без теб имам чувството, че умирам. Обичам те толкова много!„ . Ти се усмихна. Погледна ме право в очите и започна да ми говориш. Ала какво ставаше? Не чувах нито една от думите ти. Изпаднах в паника и те прегърнах силно. Промълвих нещо, но не чувах и собствения си глас. Сякаш зла сянка започна да ме дърпа назад. Изпуснах ръката ти. Затворих рязко очите си. Когато ги отворих, отново видях тавана. Всичко беше толкова замъглено. Изправих се и  се огледах бавно, а теб те нямаше. Нямаше го и пухкавият сняг, нямаше я красивата гледка. Бях сама. Сънувала ли съм? Явно да, беше прекалено хубаво, за да е истина…

За моята любов към теб

Тук е студено. Студено и в моето сърце. Стоя сама със споменът за теб. Сякаш беше вчера, когато те видях за първи път. Макар и да не знаех кой си, усещах, че ще промениш живота ми. Нахлу толкова бързо в душата ми, дори не разбрах кога те обикнах. Дните ми с теб бяха като в приказка и всичко ставаше все по-розово и по-розово. Не можех да повярвам, че това се случва именно на мен. Тази, която с нищо не е заслужила твоето внимание, тази която с нищо не е заслужила твоята любов. Ти правеше всеки един миг от живота ми специялен. За първи път се чувствах наистина необходима. Беше единственият за мен и аз бях единствената за теб. Хората казват, че никой не е перфектен, но това съвсем не е така. Ти беше такъв, беше моят лъч надежда в мрака. Винаги успяваше да върнеш усмивката на детското ми лице! Ти беше моята радост, моят живот! Думите „Обичам те” съвсем бегло описваха това, което чувствах аз към теб. Дните се нижеха толкова бързо. И с всеки изминал ден ти ставаше неизменна част от мен…

Докато съдбата не каза тежката си дума. Разделихме се. Сякаш част от мен умря в онзи ден. Поехме в различни посоки. Заживяхме в две различни приказки. Всеки със своята мечта.. Вече не сме същите. Времето ни промени. Тежкото и коварно време, което ме държи така далеч от теб. Далеч от щастието. Долавям болезненият стон на стенният часовник. Ето, че стрелките се събраха най-накрая. Толкова време се гонеха, а сега вече са заедно. Удари полунощ. Дали и ние като тях ще се съберем някой ден? Колко мина .. ден, месец, година? Цяла вечност. Цяла вечност без теб. А любовта ми не умира. Всеки ден се преражда в един по-силен и несравним копнеж. Всеки ден сърцето ми бие все по-силно. Всеки ден търся теб и твоята любов. Мечтая да я открия отново. Мечтая, когато отворя входната врата ти да си там. Да ме погледнеш с пламък в очите и да се усмихнеш. Всеки път когато чуя звънеца изтръпвам. Изплува мисълта, че ти се криеш зад онази сива врата. И всеки път там ме очаква едно голямо разочарование. Ти така и не идваш. Тук е студено. Студено и в моето сърце. Стоя сама със споменът за теб. Сякаш беше вчера, когато те видях за първи път.