Тази писанка няма име… и да искам не мога да й измисля… може би така е по-добре
Навън беше тихо. Дори листата на дърветата не помръдваха. Никакъв шум, никакъв признак за живот. Спокойствие извираше от всеки ъгъл. Улиците вече бяха премръзнали от студ и с нетърпение очакваха изгрева на слънцето. Тихо беше и в домовете на хората. Отпуснали сърцата и умовете си, всички се наслаждаваха на меките си възглавници и топлите постели. Всички, освен мен.
Вече беше 3 часа, а аз не можех да мигна. Дори старият, но изпитан трик с броенето наум не помогна. Отчаяно и неподвижно лежах в леглото си, а погледът ми беше вперен в предмета намиращ се до мен. Старата шевна машина на баба. Тя представляваше голям дървен сандък. Често го оприличавах на ковчег. Тъмно кафявата й боя вече беше избледняла, а вратичката й разбита. Машината вероятно бе „по-възрастна” от мен. Никъде другаде не бях виждала такава. Навремето много обичах тази машина. Ала сега тя не ми даваше покой. Бе надвиснала над мен като грозна сянка. Гледаше ме с презрение, а аз изпитвах болезнена вина. Машината ме мразеше, както и аз мразех нея. Пречеше ми да заспя, сякаш всеки път когато затворех очи, започваше да шепне в ухото ми парещи думи.
През детските си години редовно се катерех върху нея. Когато времето бе лошо с часове седях отгоре й и си играех. Порастващата ми вече сестра искаше да прави същото и ние постоянно се карахме. Бях си втълпила, че това е моето специялно място, моята машина. Не й позволявах да се качва там. Но се случи нещо по-лошо и от кавгите ни. Бе поредният ден, в който се карахме за машината. Поредният ден, в който аз бях егоистична. Поредният ден, в който не се държах като по-голямата сестра. Тогава се случи нещо ужасно. Именно това нещо не ми дава мира. Точно то тежи на душата ми. Изсмуква жизнените ми сили, желанието ми за живот. Макар, че беше толкова отдавна аз никога няма да си простя стореното. Щом затворя очи виждам сцената отново и отново… Виждам как аз и сестра ми се караме. Дядо идва. Казва ни да спрем. Не спираме. Продължаваме да викаме. Той се ядосва. Смъква ни от машината. Казва, че никой повече няма да седи на нея. Ще я изнесе. Хваща я и я вдига. След което лицето му се изписва с болка. Изтърва я, а тя с всичката си тежест пада на дървения под. Чува се тътен, последван от пронизващ вик. Никога не бях чувала дядо да вика. Заболя го. Кръста го заболя. Сестра ми избяга изплашено, а аз седях отчаяно и неподвижно. Дядо легна на леглото. Дойде и баба…
Никога не съм си мислела, че мога да причиня такава болка на човек, когото обичам. Хората казват, че времето лекува всичко. Лъжат! Дядо ми все още го боли кръста. А аз все още нося в сърцето си болката и вината от стореното.
