Будители народни

Кои са народните будители? Хора, посветили душата и живота си на българското? Хора, които ни показват всеки ден светлината на слънцето? Те не са просто хора, те са Светци! Светците, които са създали Българското възраждане.

Народните будители не само са светлината в тъмния тунел. Те са всяка една искрица надежда за българския народ. Именно те са ни направили такива каквито сме и каквито ще бъдем. Те са ни дали това, което имаме. Нашата задача е да го пазим като зеницата на окото си. Да го браним с всички сили и да го предаваме напред в поколенията.

Българският народ е едно цяло. Всички ние сме братя и сестри. Равни сме помежду си. Нека си зададем въпроса: „Какво ли щеше да стане ако нямахме будители?”. Нямаше да имаме азбука, нищо нямаше да ни свързва. Народ без букви, не е народ. Тогава щяхме да сме просто хора, живеещи на една и съща територия.

Народните будители – големите българи, показали на малките хора пътя. В днешно време никой не се замисля колко благодарни трябва да бъдем на предците си за това, което са ни завещали. Всеки ден се докосваме до съкровището оставено ни от тях, но дори не се замисляме. Аз пиша тези думи и се възхищавам, защото благодарение на българската азбука успявам да изразя мислите и чувствата си. Дълбок поклон пред паметта на Светите братя Кирил и Методий, основоположниците на българското!

Съществували са в миналото, съществуват и днес. Защото всеки един от нас може да бъде будител. Макар и никога да не достигнем висотата на предците си, ние трябва да се опитваме да бъдем като тях. Трябва да следваме техния пример. Трябва да пазим българското. Всеки един от нас може да бъде будител, стига да го пожелае. Само трябва да отворим сърцата си за изкуството да бъдеш истински българин.

Будителите са навсякъде около нас. Родители, учители. Те ни предават жизнения си опит, учат ни как да се справяме със суровия живот, как да взимаме надмощие над проблемите. За мен най-големите съвременни будители са малките деца. Животът все още не е поставил над тях тежкото си бреме. Невинността и мечтите царуват в техните сърца, именно за това има какво да научим от тях. Трябва да се вслушваме повече в думите им, защото те идват дълбоко от душата.

Все още чувам гласовете на будителите. Щом остана сама, те нахлуват в главата ми. Разказват за миналото, за труда, за робството, за свободата, за щастието. Гласовете на Паисий, Берон, Каравелов, Ботев и Вазов не са мъртви. Те живеят във всеки един от нас. И това ще е така, докато има български народ. Надпис върху колона на хан Омуртаг гласи : „Човек и добре да живее умира. И друг се ражда. И нека родените по-късно помнят!” Ние сме родени по-късно. Други ще се родят още по-късно. Нека поним! Нека помним българските будители! Поклон пред делата им!

Вещта заместник на човека

Най – висшото същество на земата е човека. Той, със своите необикновенни навици и прищявки ме изумява всеки божи ден. Поставя си всевъзможни цели, които следва до края на своя жизнен път. Достигането им носи такова задоволство и щастие, каквото никога не сме си и представяли. Неуспеха носи пагубна болка, понякога дори смърт. Много от нашите цели в живота не са свързани с моралните ценности. Точно обратното. Свързани са с вещта, парите, материалното. В днешно време хората не се борят, за да постигнат душевен мир. Борят се, за да имат повече имоти, по-скъпи коли. Това ги прави щастливи. Материално богатство – фалшиво щастие. Много лесно може да ти бъде отнето щастието от това да си богат. Никой не може да ти отнеме щастието да си в мир със самия себе си. Веднъж някой ми каза:
„С пари можеш да си купиш къща, но не и дом.
С пари можеш да си купиш часовник, но не и време.
С пари можеш да си купиш легло, но не и сън.
С пари можеш да си купиш книга, но не и знание.
С пари можеш да си купиш лекар, но не и здраве.
С пари можеш да си купиш положение, но не и уважение.
С пари можеш да си купиш кръв, но не и живот.
С пари можеш да си купиш секс, но не и любов.”
Парите са средство, а не цел! С тяхна помощ човек може да достигне много върхове, но и да потъне към много душевни бездни.. Единствено топлината в една дума, добротата на един поглед биха могли да спасят човек от злокобния капан на материализма. Ние, сами прогонваме хората, които се опитват да ни помогнат. Обиждаме, умишлено ги плашим с действията си. В един момент се оказваме сами със своите вещи, изправени срещу жестокостта на живота. Едва тогава осъзнаваме, че вещите не могат да ни спасят. Вече е прекалено късно, защото за нас вещта се е превърнала в заместник на човека. Мнозина от нас постигнат ли това, към което се стремят си поставят нова цел. Героят на Гогол от повестта „Шинел” не е един от тези хора. Акакий Акакиевич живее безцелно. Потънал в сивотата на ежедневието си се носи спокойно по течението. Единствената цел, която създава едва към края на живота си е да се сдобие с нов шинел. Каква трагедия, каква ирония! Човека не се стреми да създаде семейство и да остави поколение. Не се стреми да достигне душевен мир и да познае истинското щастие. Стреми се само и единствено да си купи нов шинел. Вещта заменя истинските ценности, заменя човека. Всеки ден хора като Акакий Акакиевич малко по малко губят от своята сила за живот. Докато не започнат да водят едно безцелно съществуване. Вярват в предметите, вместо в хората. Радват се единствено и само на вещите. Губят същността си. Самите те стават предмети. Нужно ли е да сме такива? Безчувствени материалисти, дори бих казала бездушни! До къде ще стигнем по този начин? За нас няма бъдеще. Деградираме. Никой, никога няма да си даде сметка, че единственото изтинско щастие се крие дълбоко в душите ни. Никой, никога няма да разбере, че парите нямат значение и че вещите не могат да заменят хората. Нека човечеството продължава да живее в заблуда. Нека продължава да крепи фалшивото си материално щастие. Нека видим до кога ще е така. Докога вещта ще е заместник на човека?

Приятелство – предателство ?

Какво всъщност мислим когато изричаме думите “Ти си мой приятел!” ? Чувстваме ли човека до себе си такъв, какъвто го наричаме? Може би само лъжем, може би само лицемерничим… Ние, хората сме странни същества. Вършим странни и необясними неща. Днес съм ти приятел, утре – не. От какво зависи това? От изгодата? От настроението? Нима е толкова лесно да напуснеш едно приятелство завинаги? Отношения, които са се градили през годините. Доверие, което капка по капка се сбира в душата на човек, докато не образува един необятен океан. Спомени, които остават вечно запечатани в паметта ни. Можем ли да отречем всичко това? Можем ли да изтрием спомените? Можем ли да прекратим отношенията? Не е по силите ми да си отговоря на този въпрос. Но нещо вътре в мен силно ми напомня, че доверието се създава много трудно, а се губи изключително лесно. Усещала съм болката от предателство и все още я усещам. Тя е пронизваща, пареща, непоносима… Не се забравя толкова лесно, колкото повечето хора си въобразяват.  Остава дълбоко в душите ни, като предпазен щит, за да не бъдем наранени отново. Изплува всеки път, когато някой злоупотреби с привързаността ни.

И ето дойде моментът да си задам въпроса “Какво общо имат приятелството и предателството?”. Нека цари реалисъм. Истинското приятелство съществува. Предателството от приятел също.

Hello world!

Присъединявам се в голямото блог семейство. Да видим какв ще излезе в крайна сметка.