Съдба

Реших днес да пиша за неутолимата жажда. Всички ние имаме различни потребности и желания, но си приличаме по едно нещо – всички носим в сърцето си неутолимата жажда за любов, приятелство, подкрепа, щастие… Казано накратко – борим се със самотата, опитваме се да я изтрием от живота си. Но както сами се досещате, за разлика от случващото се в приказките – това не е толкова лесно. Доста често попадаме в ситуации, от които не можем да излезем… Такава е и моята ситуация в момента.

Болезнена

Безкрайна

Разрушителна

Живота ми се върти в кръг и единственото което се променя е времето, времето и самотата. Минават минути, часове, дни, а ситуацията си е същата. Аз съм тук, а ти си там. Казано с други думи – самотна съм. Или е по-правилно да кажа “сама” съм… Хубаво щеше да е поне ако знаех, че и аз ти липсвам. Но ти продължаваш да си студен. Говориш, но не мислиш. Мислиш, но не чувстваш. Караш ме да си задавам едни и същи въпроси, отново и отново. Има ли смисъл да продължаваме да се измъчваме? Какво ще излезе накрая? До кога…?

За забравянето, изтриването и отричането

Винаги така се получава. Независимо дали го искам или не. Хората ме забравят и аз също забравям тях. Приятелства, които са значели много в миналото, в настоящият момент са само мъглива сянка. Не знам защо този факт ме тормози толкова много… не знам защо поражда в мен толкова много въпроси… правилно ли е да заменяме едни хора с други, непрекъснато търсейки новото, различното, интересното? Не е ли по-добре да пазим едно приятелство завинаги в сърцето си? Да го развиваме, да влагаме в него частица от себе си всеки ден, година след година… Явно нещата в реалността са много по различни. Поне на тази мисъл ме навява случващото се около мен. Ние имаме нужда да сменяме компанията си, имаме нужда да експериментираме. За повечето хора това е ежедневие, но аз не обичам промените. Не искам да бъда наранена от хора, които бегло познавам. Споделям най-личните си чувства и преживявания доверчиво и наивно на всеки, който се осмели да ме попита. Да, наивна съм и ако това беше престъпление ме очаква доживотна присъда. Знам, че трябва да се променя, знам също че с времето ще го постигна. Може би самата промяна е причината да се отдалечаваме, да спираме да се интересуваме един от друг. В един момент претърпяваме толкова силна метаморфоза, че  определени хора решават да  ни изтрият от живота си. Но ако промяната е била за добро, тези хора били ли са наши приятели…? Което ме кара да се замисля за начините по които можеш да прекратиш определени взаимоотношения. Разделила съм се с много хора и мога да ги разпределя в три групи… забравените, изтритите и тези, от които съм се отрекла. Най-трудно ми е да говоря за първата част от тях. Там са всички хора, които ми се е наложило да забравя. Всички хора, които са ме наранили с постъпките си, но въпреки всичко заслужават прошка. Вторите и третите са тези, за които не мога да повярвам колко лоши са всъщност. Осъзнавам какво ми причиняват, искам да се откъсна от тях, виждам лъжите им… и изведнъж ги прогонвам от живота си… сякаш никога не са съществували. Има имена, които съжалявам че познавам. Има хора, които не знаят какво е да държиш много на някого и да го обичаш… такива хора не искам в живота си! Благодаря на Господ, че ми даде възможността да видя истинските лица на лъжците и използвачите… най-вече Му благодаря, че ми показа кои са истинските ми приятели!

Обичам ви! Благодаря ви че ви има!

sometimes…

There comes a point in your life when you realize:

Who matters,

Who never did,

Who won’t anymore…

And who always will.

So, don’t worry about people from your past, there’s a reason why they didn’t make it to your future.

Извън нощта, която ме скрива, черна като пъкъла, благодаря на Бога за своята душа непреклонна. Затиснат от обстоятелствата, не съм трепнал, нито проплакал. Под тоягата на съдбата, обляна в кръв ми е главата, но непокорна. Отвъд това място на гняв и сълзи надвиснал е страха от сянката. И когато заплахата на годините намери, и ще ме намери, ще съм безстрашен. Няма значение колко е тясна портата… колко е пълно с наказания. Аз съм господар на съдбата си. Аз съм капитан на душата си.

…

Тази писанка няма име… и да искам не мога да й измисля… може би така е по-добре

Навън беше тихо. Дори листата на дърветата не помръдваха. Никакъв шум, никакъв признак за живот. Спокойствие извираше от всеки ъгъл. Улиците вече бяха премръзнали от студ и с нетърпение очакваха изгрева на слънцето. Тихо беше и в домовете на хората. Отпуснали сърцата и умовете си, всички се наслаждаваха на меките си възглавници и топлите постели. Всички, освен мен.

Вече беше 3 часа, а аз не можех да мигна. Дори старият, но изпитан трик с броенето наум не помогна. Отчаяно и неподвижно лежах в леглото си, а погледът ми беше вперен в предмета намиращ се до мен. Старата шевна машина на баба. Тя представляваше голям дървен сандък. Често го оприличавах на ковчег. Тъмно кафявата й боя вече беше избледняла, а вратичката й разбита. Машината вероятно бе „по-възрастна” от мен. Никъде другаде не бях виждала такава. Навремето много обичах тази машина. Ала сега тя не ми даваше покой. Бе надвиснала над мен като грозна сянка. Гледаше ме с презрение, а аз изпитвах болезнена вина. Машината ме мразеше, както и аз мразех нея. Пречеше ми да заспя, сякаш всеки път когато затворех очи, започваше да шепне в ухото ми парещи думи.

През детските си години редовно се катерех върху нея. Когато времето бе лошо с часове седях отгоре й и си играех. Порастващата ми вече сестра искаше да прави същото и ние постоянно се карахме. Бях си втълпила, че това е моето специялно място, моята машина. Не й позволявах да се качва там. Но се случи нещо по-лошо и от кавгите ни. Бе поредният ден, в който се карахме за машината. Поредният ден, в който аз бях егоистична. Поредният ден, в който не се държах като по-голямата сестра. Тогава се случи нещо ужасно. Именно това нещо не ми дава мира. Точно то тежи на душата ми. Изсмуква жизнените ми сили, желанието ми за живот. Макар, че беше толкова отдавна аз никога няма да си простя стореното. Щом затворя очи виждам сцената отново и отново… Виждам как аз и сестра ми се караме. Дядо идва. Казва ни да спрем. Не спираме. Продължаваме да викаме. Той се ядосва. Смъква ни от машината. Казва, че никой повече няма да седи на нея. Ще я изнесе. Хваща я и я вдига. След което лицето му се изписва с болка. Изтърва я, а тя с всичката си тежест пада на дървения под. Чува се тътен, последван от пронизващ вик. Никога не бях чувала дядо да вика. Заболя го. Кръста го заболя. Сестра ми избяга изплашено, а аз седях отчаяно и неподвижно. Дядо легна на леглото. Дойде и баба…

Никога не съм си мислела, че мога да причиня такава болка на човек, когото обичам. Хората казват, че времето лекува всичко. Лъжат! Дядо ми все още го боли кръста. А аз все още нося в сърцето си болката и вината от стореното.