Въпросът ми е „Колко дълго трае щастието?“

Дали има отговор – не знам.

Дори да има – няма да ми го кажеш ти, читателю,

но може би аз, самата, вече знам!

Щастието се намира във всеки нежен полъх,

намира се под клоните на златната върба.

Ако го търсим, знам, ще бъде безконечно-

ще извира то от нашите сърца!

Ала откажем ли се, ний веднъж от него,

забрава тъне в нашите лица,

и щастието хуква надалеко,

като подплашена от коршум сърна!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с „лека нощ“ не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те „лека нощ“ не си желаят,
но винаги е лека тя!

Who matters,

Who never did,

Who won’t anymore…

And who always will.

So, don’t worry about people from your past, there’s a reason why they didn’t make it to your future.

Бъдете здрави и много щастливи!!!Подклаждайте огъня в сърцата си и се радвайте дори на най-малкото, което имате! Дарявайте усмивки и радост на околните, защото доброто се връща в двойни количества! Нека новата 2010 година ви донесе всичко, което старата е пропуснала!

Навън беше тихо. Дори листата на дърветата не помръдваха. Никакъв шум, никакъв признак за живот. Спокойствие извираше от всеки ъгъл. Улиците вече бяха премръзнали от студ и с нетърпение очакваха изгрева на слънцето. Тихо беше и в домовете на хората. Отпуснали сърцата и умовете си, всички се наслаждаваха на меките си възглавници и топлите постели. Всички, освен мен.

Вече беше 3 часа, а аз не можех да мигна. Дори старият, но изпитан трик с броенето наум не помогна. Отчаяно и неподвижно лежах в леглото си, а погледът ми беше вперен в предмета намиращ се до мен. Старата шевна машина на баба. Тя представляваше голям дървен сандък. Често го оприличавах на ковчег. Тъмно кафявата й боя вече беше избледняла, а вратичката й разбита. Машината вероятно бе „по-възрастна” от мен. Никъде другаде не бях виждала такава. Навремето много обичах тази машина. Ала сега тя не ми даваше покой. Бе надвиснала над мен като грозна сянка. Гледаше ме с презрение, а аз изпитвах болезнена вина. Машината ме мразеше, както и аз мразех нея. Пречеше ми да заспя, сякаш всеки път когато затворех очи, започваше да шепне в ухото ми парещи думи.

През детските си години редовно се катерех върху нея. Когато времето бе лошо с часове седях отгоре й и си играех. Порастващата ми вече сестра искаше да прави същото и ние постоянно се карахме. Бях си втълпила, че това е моето специялно място, моята машина. Не й позволявах да се качва там. Но се случи нещо по-лошо и от кавгите ни. Бе поредният ден, в който се карахме за машината. Поредният ден, в който аз бях егоистична. Поредният ден, в който не се държах като по-голямата сестра. Тогава се случи нещо ужасно. Именно това нещо не ми дава мира. Точно то тежи на душата ми. Изсмуква жизнените ми сили, желанието ми за живот. Макар, че беше толкова отдавна аз никога няма да си простя стореното. Щом затворя очи виждам сцената отново и отново… Виждам как аз и сестра ми се караме. Дядо идва. Казва ни да спрем. Не спираме. Продължаваме да викаме. Той се ядосва. Смъква ни от машината. Казва, че никой повече няма да седи на нея. Ще я изнесе. Хваща я и я вдига. След което лицето му се изписва с болка. Изтърва я, а тя с всичката си тежест пада на дървения под. Чува се тътен, последван от пронизващ вик. Никога не бях чувала дядо да вика. Заболя го. Кръста го заболя. Сестра ми избяга изплашено, а аз седях отчаяно и неподвижно. Дядо легна на леглото. Дойде и баба…

Никога не съм си мислела, че мога да причиня такава болка на човек, когото обичам. Хората казват, че времето лекува всичко. Лъжат! Дядо ми все още го боли кръста. А аз все още нося в сърцето си болката и вината от стореното.

Това стихче адски много ми хареса.. и няма да повярвате къде го чух за първи път.. Нека започна от начало.. 4 часа е .. аз все още съм по пижама, каня се да седна да уча.. но вместо това се отпуснах на дивана пред телевизора.. бях си пуснала фокслайф и даваха някаква сапунка.. Не ги следя тези работи.. единствения сериял, който съм изгледала от игла до конец е „Оne Tree Hill“ ..  от другите сериялчета се бях зарибила по „Приятели“ и „Секса и града“, но от къде време за глупости май много се отклоних от темата.. та гледам аз някаква серия на „Отчаяни съпруги“ и в един момент осетих как съм се втрeнчила.. явно ми е станало интересно, но както и да е   една от героините започна да казва това стихотворение.. успях да запомня само началото и веднага се презимих на компа.. последва светкавично (до колкото може да бъде светкавичен моя глупав компютър) отваряне на Чичко Гугъл.. който всъщност не знае всичко, защото не можах да намеря стихотворението по какъвто и да е било начин. И точно тук в моята „интересна“ история се включва Мишко, която ме насочи от кой сезон е /едно ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ за намесата, Миш! Обичам те! <3 / . И така двете започнахме да теглим субтитри и да търсим вече известното стихче.. луда работа! В крайна сметка го намерихме по едно и също време СЪДБА! След упоритото търсене реших, че ще е много егоистично да го запазя само за себе си.. така, че ето как се стигна до блога.. Стихчето няма да стигне до кой знае колко много хора, по простата причина, че никой не ми чете блога . Поне ще знам, че ако някой друг ненормалник тръгне да го търси в нета и напише как започва, ще му излезе  блога ми и ще го намери по-бързо от мен. 

Народните будители не само са светлината в тъмния тунел. Те са всяка една искрица надежда за българския народ. Именно те са ни направили такива каквито сме и каквито ще бъдем. Те са ни дали това, което имаме. Нашата задача е да го пазим като зеницата на окото си. Да го браним с всички сили и да го предаваме напред в поколенията.

Българският народ е едно цяло. Всички ние сме братя и сестри. Равни сме помежду си. Нека си зададем въпроса: „Какво ли щеше да стане ако нямахме будители?”. Нямаше да имаме азбука, нищо нямаше да ни свързва. Народ без букви, не е народ. Тогава щяхме да сме просто хора, живеещи на една и съща територия.

Народните будители – големите българи, показали на малките хора пътя. В днешно време никой не се замисля колко благодарни трябва да бъдем на предците си за това, което са ни завещали. Всеки ден се докосваме до съкровището оставено ни от тях, но дори не се замисляме. Аз пиша тези думи и се възхищавам, защото благодарение на българската азбука успявам да изразя мислите и чувствата си. Дълбок поклон пред паметта на Светите братя Кирил и Методий, основоположниците на българското!

Съществували са в миналото, съществуват и днес. Защото всеки един от нас може да бъде будител. Макар и никога да не достигнем висотата на предците си, ние трябва да се опитваме да бъдем като тях. Трябва да следваме техния пример. Трябва да пазим българското. Всеки един от нас може да бъде будител, стига да го пожелае. Само трябва да отворим сърцата си за изкуството да бъдеш истински българин.

Будителите са навсякъде около нас. Родители, учители. Те ни предават жизнения си опит, учат ни как да се справяме със суровия живот, как да взимаме надмощие над проблемите. За мен най-големите съвременни будители са малките деца. Животът все още не е поставил над тях тежкото си бреме. Невинността и мечтите царуват в техните сърца, именно за това има какво да научим от тях. Трябва да се вслушваме повече в думите им, защото те идват дълбоко от душата.

Все още чувам гласовете на будителите. Щом остана сама, те нахлуват в главата ми. Разказват за миналото, за труда, за робството, за свободата, за щастието. Гласовете на Паисий, Берон, Каравелов, Ботев и Вазов не са мъртви. Те живеят във всеки един от нас. И това ще е така, докато има български народ. Надпис върху колона на хан Омуртаг гласи : „Човек и добре да живее умира. И друг се ражда. И нека родените по-късно помнят!” Ние сме родени по-късно. Други ще се родят още по-късно. Нека поним! Нека помним българските будители! Поклон пред делата им!

Лятото си отиде, без дори да ни попита дали го пускаме да си тръгне. Ще ми липсват парещите лъчи на слънцето и топлата му усмивка. Но едно нещо ще ми липсва повече от това. Преживяванията. Всеки един ден бе изпълнен с вълнение и надежда. С чудесни и неповторими чувства. И ето, че всичко това свърши. Ще бъде затрупано дълбоко под снега, може би за да се опита да възкръстне догодина. Но нищо няма да е същото.

Утрото е сиво и студено. Някой трябва да е направил нещо много лошо, за да накара ангелите на небето да плачат така непрестанно. Капките се стичат по стъклата на прозорците с такава тежест, че могат да го строшат. Дъждът се просмуква надълбоко в душите на минувачите. Изпил е енергията им. Никой не се усмихва. Днес ще си остана вкъщи, не искам лошото време да развали спомените ми от лятото… но може би вече е прекалено късно. Неочаквано телефонът иззвъня. Познат, приятен глас. Отдавна не го бях чувала. Накара ме да се усмихна и веднага промених решението си. Излизам. Няма нищо по-хубаво от ден прекаран с приятели. Завладя ме еуфория и в следващият миг вече бях навън. Крачех смело из локвите, за да мога да стигна на време за оговорената среща. Минута, две. След това усетих неприятният студ. Чадъра ми не беше никак малък и въпреки това бях мокра. Огледах се наоколо. И осъзнах, че хората все още носят същите намръщени лица, които съзрях по-рано от прозореца си. Това ме накара да наведа глава. Продължъх пътя си, но вече не бях същото момиче. Превърнах се в част от тъжната тълпа. Заслушах се в музиката, която се чуваше в главата ми, опитвайки се да се сетя коя е тази песен. Така и не разбрах кога една жена се доближи до мен. Потупа ме по рамото, а от допира аз подскочих. Бързо махнах случалките си и я погледнах право в очите. Тя беше възрастна жена със сребърна коса и мила усмивка. Бръчките по лицето й разкриваха трудния живот, който е водила и нещастията, които са я сполетяли. Но не я познавах. Лицето ми излъчваше изненада. Може би от страни съм изглеждала недрожелюбна, дори невъзпитана. Тя се усмихна, сякаш очакваше тази реакция, а след това ми заговори. Вървяхме заедно надолу по стръмната улица и не спирахме да обсъждаме дъжда. Оказа се, че й на нея не й се нрави. Сменихме много теми. С всяко едно изречение тя ставаше все по-мила, а аз все по-откровенна. Не усетих кога съм я приютила под чадъра си, нито колко време сме вървели заедно. Ала едно знам със сигурност – дъждът сближава! Ако на вън не валеше никога нямаше да се запозная с тази загадъчна старица. Никога нямаше да водя толкова искренни разговори с човек, който не познавам…

За жалост дойде моментът, в който трябваше да си кажем сбогом. Знам, че няма да я видя никога повече, защото това бе една случайна среща. Среща, която ме накара да се усмихна, докато съм заобиколена от толкова сиви лица. Казахме си довиждане, може би с надеждата, че случайността ще ни срещне отново. И продължихме по пътя си, но този път сами.

* На баба Данче… надявам се да те срещна отново през следващият дъждовен ден!!!

]]> http://sunshine92.wordpress.com/2009/09/07/%d0%b4%d1%8a%d0%b6%d0%b4%d1%8a%d1%82-%d1%81%d0%b1%d0%bb%d0%b8%d0%b6%d0%b0%d0%b2%d0%b0/feed/ 1 sunshine92 http://sunshine92.wordpress.com/2009/06/23/%d1%82%d0%be%d0%b9/ http://sunshine92.wordpress.com/2009/06/23/%d1%82%d0%be%d0%b9/#comments Tue, 23 Jun 2009 20:57:11 +0000 sunshine92 http://sunshine92.wordpress.com/?p=52 ]]> След щастието следва нещастие. След нещастието следва щастие. Така е програмиран Светът. Няма човек, който да не е изпитал жизнените искри на щастието, няма човек, който да не е усетил парещата болка по вените си в миг на нещастие. Какво ни кара да се усмихваме? … Какво ни кара да плачем? … Това определяме самите ние. Аз се радвам на всичко. Усмихвам се на всичко. Гледам на света през розовите си очила. Пия от щастието всеки ден. Единствената причина това да е така е много проста. Крие се в топлината на две думи. Две малки думи, които променят целия ми свят. Думи, които карат Земята да спре да се върти, а слънцето и луната да се съберат в едно цяло. Това са думите „Обичам те!“Те изкореняват тъгата в мен. Пораждат сила и вяра. Вяра, в това, че все пак съм нужна на някого… че има човек, който живее заради мен… който се събужда с желанието да види усмивката ми. Аз също изричам тези думи. Преобръщам Нечий малък свят. Изпълвам сърцето Му с много други малки сърчица, нарисувани от моите думи. И това е единственото, което искам. Да правя този Някой щастлив. Да Го карам да се чувства специялен, толкова, колкото се чувствам и аз, когато чуя вълшебните думи. Дали това е достатъчно? Или за да съществуваме ни е необходимо и нещо друго? Никога няма да разбера. Никога не разбрах защо снежинките се топят, когато срещнат лицето ми. Не разбрах защо  звездите падат и никога не мога да ги намеря. Много неща не мога да разбера. И може би така е по-добре. Дали е достатъчно… след време може и да не е … но сега на мен и на този Някой ни е добре. Просто  се обичаме. Другото е без значение. За сега. Иронията идва там, където усещам, че мислите ми не са съвсем верни. Съвсем не е достатъчно само да се обичаме. Една любов не може да съществува просто така, от самосебе си. Трябва да има компромиси. Трябва да има сходство. И вечният, мъчещ въпрос е : „Кой трябва да прави компромиси?“. Кой по дяволите е измислил това. От къде мога аз да знам. Трябва ли да знам? Защо? А колкото до сходството… Една от любимите ми мисли гласи :“Противоположностите се привличат и допълват.“ Интересно, нали? Какво става, когато започнеш да се съмняваш, че е така? Чувстваш се различна от света. Различна от всички. Различна от Него. Безполезна за Света. Безполезна за всички. Безполезна за Него. Какво ще се случи, ако продължиш да се чувстваш така? Да си различен означава да си сам, безполезен. Аз не искам да съм сама и безполезна. Различията ме плашат. Различията карат моя малък свят да се тревожи, да вилнее. Не искам да сме различни. Не искам и д абъдем напълно еднакви. Нима можем да бъдем напълно еднакви? А можем ли да бъдем напълно различни? Защо трябва да се колебая? Да мисля кое е по-добре за Него? Нима не знае той самият, кое е най-доброто? Нима не преценява сам дали съм различна или не? Колко много въпроси. Нито един отговор. Тъмно, тихо, страховито и необяснимо. Необяснимо за мен, за моята душа и за моето сърце.

Една прегръдка оправя всичко. Не двете вълшебни думи, а прегръдката. Усещам Неговият пулс. Усещам колко силен е ритъмът на сърцето Му, докато Го гледам многозначително. Сякаш може да прочете мислите ми. Сякаш усеща страховете ми. Задушава ги с една силна прегръдка … Защото този Някой винаги знае какво да направи. Защото този Някой не е просто някой … ТОЙ Е ВСИЧКО!